Смъртта на България
Умира България, изтича кръвта ѝ!
Обрули я вятърът, съхне земята.
Все още бие сърце във гръдта ѝ,
но тъжно затихва. Приижда бедата.
Не ражда бъдеще, вече снагата ѝ.
Троскот и гниди убиват пшеницата.
Не ражда ни Ботев ни Караджата,
и все по-малко стават дечицата.
Умира България, пируват хиените.
Боричкат се, късат кости и плът.
Кърлежи тлъсти смучат от вените,
и лешояди горе кръжат.
Дъвчат овцете тревата суха.
Скърцат по зъбите пясък и глина.
Проблейват тихо на тоз дето духа
и чакат незнайно какво да отмине.
Щом някоя блейне по-силно, горката,
пастирите - вълци освирепели,
разкъсват я бързо встрани от стадата.
Пасат си другите - главите навели.
Умира България, вият хиените.
Изтича кръвта ѝ нейде навън.
И все по-малко остава във вените,
и все по-близо е вечният сън.
А пък овцете, пасат в буренака.
Доят ги, колят ги, до кожа стрижат.
Децата им бягат нейде далеко,
а те примирено, търпят ли, търпят.
Не помнят овцете, своето минало.
Забравиха Крум, Симеон и Кубрат!
Убиват България, убиват най-свидното,
а те все така в буренака пасат!
Да, прав е Славейков така да попържа,
във стих да излее мъка и гняв.
Не е туй народ, туй овча е мърша!
И ето наистина - поетът бил прав.
ПИ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Иванов - ПИ Всички права запазени
