Смъртта на вълните
Умират във скалите,
онези жилави вълни.
Отчаяни от своето пристигане,
разочаровани,че никой не ги чака,
че те са толкова забравени...
Със трясък се разливат.
Умират с вик ужасен,страшен,
с рев!
И аз ги чувам.
Ужасен си спомням за хиляди избити хора,
за тяхното покорство пред смъртта,
за тяхното мълчание пред пушките.
Да, те мълчаха.
Мълчаха, все едно
животът им да продължи е толкова идиотска мисъл.
Все едно.
Седи пред своята бутилка онзи старец,
понесъл хиляди обиди,
лицето му обезобразено от онези удари...
Очите мъртви. Той мълчи.
Човекът никога не се е бил,
и никого не е обиждал,
човекът просто си е пил.
А някакъв пияница го удря по лицето със бутилка,
човекът пада,
а после във кенефа измива раните,
и все едно, че нищо -сяда пак,
за да мълчи.
Защо една вълна,
когато вижда края си,
и знае, че не може да се върне,
със жаден рев сбогува се с живота?
Защо днес старецът мълчи,
не вижда ли, че всичко свършва?!
Не съм достоен да чувам тези страшни думи на вълните!
Прах при прахта!
Несъвършен е краят на човека.
Прах.
Не съм достоен да чувам как вълната
се бори до последно за живота си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени