Смъртта на вълните
Умират във скалите,
онези жилави вълни.
Отчаяни от своето пристигане,
разочаровани,че никой не ги чака,
че те са толкова забравени...
Със трясък се разливат.
Умират с вик ужасен,страшен,
с рев!
И аз ги чувам.
Ужасен си спомням за хиляди избити хора,
за тяхното покорство пред смъртта,
за тяхното мълчание пред пушките.
Да, те мълчаха.
Мълчаха, все едно
животът им да продължи е толкова идиотска мисъл.
Все едно.
Седи пред своята бутилка онзи старец,
понесъл хиляди обиди,
лицето му обезобразено от онези удари...
Очите мъртви. Той мълчи.
Човекът никога не се е бил,
и никого не е обиждал,
човекът просто си е пил.
А някакъв пияница го удря по лицето със бутилка,
човекът пада,
а после във кенефа измива раните,
и все едно, че нищо -сяда пак,
за да мълчи.
Защо една вълна,
когато вижда края си,
и знае, че не може да се върне,
със жаден рев сбогува се с живота?
Защо днес старецът мълчи,
не вижда ли, че всичко свършва?!
Не съм достоен да чувам тези страшни думи на вълните!
Прах при прахта!
Несъвършен е краят на човека.
Прах.
Не съм достоен да чувам как вълната
се бори до последно за живота си.
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.