Смъртта помолих
Старото дърво
към небето е протегнало
умиращите свои клони.
Дъждът вали
и с живителна влага
дарява корена му.
И на пролет листата
пак ще се разлистят,
защото дървото
не е готово за смъртта...
Смъртта помолих да ме вземе,
защото ти не искаш да си с мене
и да ме даряваш със живот...
И протегна тя към мене своя бял покров.
Пови ме със своята бяла тишина.
Седем часа животът ми
се бори със смъртта...
И пак съм жива,
дъждът изми лицето ми...
И пак те чакам,
към теб изпращам своя зов:
Със мен бъди във тоз живот!
Макар и малко да остава-
До мен бъди!
Очите ми след смъртта ми затвори...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
