Притихнал, вечен зов на катедралата,
Тамо де не бе изоставена и една следа,
От вечна любовта во клетката създадена!
И реквием тамо наста!

А бях аз един гостенин послушен,
У стената със сълзи призрачни сгушен!
И гледах ковчег во Анави,
Да съзира тъмен ден, що аз видях гарги да сътворява и прави!
Де грачат, та грачат,
Дори и над небосвод крачат -
Не оставят неи гласът намира,
Всякоя гарга у неи мъртвото сърце се завира...

И до мене се появи един призрак на таз катедрала -
Стар кат таз вечна жарава,
Що стои под неи и моя везната!
И промълви думи прозрачни у моите уши -
Да събуди и другите души!

"Слушай ти, милостив пътнико,
О, ти клетнико!
Знаеш що трябва да направиш у тоз час -
Да послушаш моя глас...
И у храма нощем да отидеш!
Да откраднеш тялото и у свое сърце да го нанижеш! -
Тя ще те очаква,
Тя теб чака
И това иска!

И нощем у тихий храм отидох ази,
Да я заровя у моята градина,
Де ще има вехти наши вази -
Ах, тя с една у ръка погина!

Откраднах тялото и никой не гледаше!
Само призрака ме зовеше!
И зарових я бавно у моя градина от рози -
Любимите й цветя бяха тука гости!
И прошепна тя, като за край свиден за нашата история:
"Благодаря ти, че послуша туй, що говоря!"
И с усмивка млъкнах во веки веков ...

Во Анави