valcanyon (Валентин Миленов)
782 1813
28.11.2017 г., 23:11 ч.

Снежният Човек 

  Поезия » Философска
477 0 5

                                               Снежният Човек

 

Сняг вали навън, бели снежинки се гонят сега,

килимът от разноцветни листа побеля.

Дърветата са в нова бяла премяна,

вали ли вали, така е от зарана.

Настана вече тишина, бяла тишина.

В гората няма ги птичките, пусто е сега!

 

Върви прегърбен старец с наръч дърва,

за  да има той топлина в студената зима!

Лицето му набръчкано, с очите Тъга,

живее той със спомена за някога.

Палтото тънко на кръпки, усеща студа,

краката в гумени цървули са мокри сега.

 

-Стой,остави тези дърва. Те са собственост на държавата!?!

И думите на пазача го жегнаха така.

Остави съчките и наведе глава.

Наведе глава да скрие сълза,

която се спусна по едната му страна.

И продължи пътя си тъжен и сам,

а в гърлото заседна сякаш камък голям.

Отново ще се върне в старата къща,

самотен, гладен, там вече никой не се връща.

Децата на гурбет в чужда държава,

ни вест, ни кост, но се се надява,

да тропне старата външна порта.

Да види синовете си, да му се напълни душа!

 

Върви полека а снегът го навя.

Прилича на снежен човек той сега.

Най-тъжният снежен човек на света!

 

А снежинките бели красиви падат в калта!

Като душата на хората в Живота!

Раждат се невинни малки същества!

Стават зли, алчни и жестоки, за жалост истината е това!

© Валентин Миленов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??