Снежният Човек
Снежният Човек
Сняг вали навън, бели снежинки се гонят сега,
килимът от разноцветни листа побеля.
Дърветата са в нова бяла премяна,
вали ли вали, така е от зарана.
Настана вече тишина, бяла тишина.
В гората няма ги птичките, пусто е сега!
Върви прегърбен старец с наръч дърва,
за да има той топлина в студената зима!
Лицето му набръчкано, с очите Тъга,
живее той със спомена за някога.
Палтото тънко на кръпки, усеща студа,
краката в гумени цървули са мокри сега.
-Стой,остави тези дърва. Те са собственост на държавата!?!
И думите на пазача го жегнаха така.
Остави съчките и наведе глава.
Наведе глава да скрие сълза,
която се спусна по едната му страна.
И продължи пътя си тъжен и сам,
а в гърлото заседна сякаш камък голям.
Отново ще се върне в старата къща,
самотен, гладен, там вече никой не се връща.
Децата на гурбет в чужда държава,
ни вест, ни кост, но се се надява,
да тропне старата външна порта.
Да види синовете си, да му се напълни душа!
Върви полека а снегът го навя.
Прилича на снежен човек той сега.
Най-тъжният снежен човек на света!
А снежинките бели красиви падат в калта!
Като душата на хората в Живота!
Раждат се невинни малки същества!
Стават зли, алчни и жестоки, за жалост истината е това!
© Валентин Миленов All rights reserved.
