Снежнопис на самотата
СНЕЖНОПИС НА САМОТАТА
Караулът на зимата вече е тъй уморен,
че му иде да легне връз чергата току до прага.
Аз му хвърлям трошици, макар да се чувствам във плен
и дъхът му безизразен често за гърлото стяга.
За неспирния грохот в ума си кого да виниш?
Много дълго узрява в пашкула си сив самотата.
И дори да тарирам сърдечните мои везни,
не отмервам навярно доволно любов да ти пратя.
А душата ми беше по-лека от дъх на перце,
но когато тъгата объркват любовните драми,
няма как да успееш с издрани от драки ръце
да се върнеш в началото. Просто завръщане няма.
Затова не обичам снега – парадокс е, нали? –
той покрива градинки, площади и покриви в бяло
и безбожно красиво е, само че страшно боли,
щом познаеш, че идва с поредната трудна раздяла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
