Спасен от изгрева
И сякаш всичко тръгва отначало,
керванът на нощта когато спре.
Разбунено катранено море
започва да бучи освирепяло
дълбоко във кръвта. И прималяло,
сърцето се стреми да побере
вълните на въпросите. Когато
ни вика съвестта на нощен съд,
и дух, и плът - в едно се съюзят,
усещаме най-истински нещата:
пред нас горят несвършени - делата,
зад нас дими изминатият път...
Отколе лъкатушим като слепи
и търсим все за истините брод.
Какво ли няма в нашия живот? -
И слънце, и виелици свирепи,
и полети, и пропасти нелепи,
и корени, останали без плод!
И бягства от невкусвани съблазни,
и крадени духовни пиршества,
и страсти - като болести заразни,
и сладка пот, и напъни напразни,
и глад за смърт, и нови рождества.
Да, сякаш всичко тръгва отначало
в безсънните среднощни полоси.
Когато няма кой до угаси
пожара на сърцето премаляло...
Но изгревът приижда като хала
и пак, за кой ли път, ще ни спаси!
От нас самите. И от участта ни
да търсим и в безсъниците път,
когато дух и плът се съюзят.
Със изгрева изчезват и кервани,
и ужаси, и вечно живи рани...
Остава само пътят и дългът.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Чавдар Тепешанов Всички права запазени
