Спектакъл
Студено е и тишината мръзне
зад моето дантелено перде.
Дъждът навън в снежинки се превръща.
Познато. В мен събужда се дете.
И припознавам в малката си стая,
печката натъпкана с кюмюр,
съхнещите дрехи от игране
на вързания над леглото шнур.
В този миг и крушката изгаря
режимът да напомни може би.
С пипане отивам аз до края,
където се целуват две стени.
И само самотата ме прегръща,
дъждът разпява моите мечти.
Всяка вечер е една и съща,
надеждата към утрото лети.
Китарата проплаква да я взема,
вълшебно и различно днес звучи.
Малката ми стая става сцена
и тишината още пò мълчи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
