Спести ми го – неискано добро
По стъпките ми бурите вървят,
поискам ли – долита урагана.
И как, кажи ми в малкия ти свят,
криле присвила, пленница да стана?
От мен очаквай не една беда,
понякога съм кротка и съм бяла,
домът ти след потоп ще подредя,
след като аз сама съм го заляла,
с води на луда пролетна река,
която снеговете преродила,
отнася бреговете и така
съзнава сякаш женската си сила.
Понякога съм кротка и в пръстта,
цветче съм – аромат и нежност синя,
а после съм светкавица – блестя,
изпепелявам всичко, гдето мина.
Спести ми го – неискано добро,
да имам дом. Небето ми е къща,
дори да е от злато и сребро,
тя – клетката в робиня ме превръща.
Не ми поставяй пръстен и цена,
не съм за теб. Повярвай ми, аз зная,
дори с любов не ще се променя.
Без нея ще ме мразиш ти накрая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
