Когато всичко замълчи, а споменът говори,
животът в моите очи наподобява спомен.
Зениците изпълва той и ми краде окото.
В различни елементи напомня на живота.
Едно дърво, градина, хълм и нещичко край мене
напомнят на отминалото време.
Където мало и голямо навеки се спряло
като в една огромна катедрала.
Разбитият прозорец на стаята ми, даже
трепти като ония готически витражи.
Една пчела бръмчи наоколо и ми открива тайна:
иконографската прецизност на детайла.
Самотна мравчица върви, пристъпя упорито
върху ръба на бялото корито.
Отива си денят. А огненият залез
като небесен плондер се търкаля.
А някъде в земята един замислен червей
допълваше, и той, картината вечерна.
Какво ли нарушава тук хармонията чиста?
Припуква онемелият транзистор.
Аз бих желал това да споделя със теб, но
нещичко за миг ме кара да се сепна.
И Мона Лиса Кучешка на цвят кафяво-жълта
усещам как с муцунката си гладна ме подбутна...
© Димитър Вучев Всички права запазени