С очите на вятъра
плаках. Самотна –
от нищото просих
милувка. Затворих в сърцето
една моминска сълза.
Не я пускам.
Изтривам я сутрин с целувка от
знойното лято, с
греха извършен, тъй рано.
Утешен, изоставен
брегът пуст е.
Единствен свидетел
на нашите безсмислени драми.
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
Твоят свят е толкова пъстър!
Дали ще ти завиди дъгата след дъцд от небесни сълзи?