От сън спомен няма,
но и от спомени няма сън.
Замислиш ли се, те те изгарят.
Остава тишина. Нито тон, нито звън.
 

В нощта, когато сам останеш
и няма нещо да те разсее,
тогава и двамата знаем –
най-трудно е да се смеем.
 

В мислите ти щом не е спокойно,
сърцето ти когато се свива,
тогава изчезва и сънят, и покоят.
И нощта така си отива.
 
Понякога даже и плачем,
а после горделиво бършем сълзи.
Сутринта се усмихваме, сякаш
няма нищо и не ни боли.
 

И минаваме мемориално през дните,
а после по цели нощи не спим.
Спомени наши, защо ни горите?
Очаквахме с вас да се тешим. 

   
Р. Братанова