Споменът
Но аз погълнах всичките ти вечери
и в пламъка на восъчната свещ
оставих да гори едничък спомен
за шепотът ти тъй горещ...
Но аз откраднах всичките ти залези.
И пламъка на мрака претворих
в една любов, в която няма белези
от спомена, когото изгорих...
Но аз изтрих следите от очакване
и ето ме – престъпна, но добра.
Молитвите, стопени във оплакване
угаснаха в последната искра на спомена.
Завръщам се –
престъпна, но добра
там, откъдето бях изгонена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Дянкова Всички права запазени
