Среща
Вървях към бяла сграда
под сиво, ледено небе
със черни птици
и се молех
на слънцето да стопли
застиналия, мъртъв свят
във бяло.
И слънцето изпрати теб.
Ти стъпи тихо на леда
и светли пръски
разсипа тишината.
А аз докоснах с поглед
твоето лице
и то засвети с моя огън.
И си тръгнах.
Дори не се обърнах.
Защото знаех,
че ще виеш лудо, ще се мяташ,
света дори ще преобърнеш,
но ще ме намериш.
Защото няма лек
за болния
от светлина.
26.04.1995
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
