МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
967 3904
Dec 5, 2017, 12:45 PM

Среща 

  Poetry
239 0 4

Вървях към бяла сграда

под сиво, ледено небе

със черни птици

и се молех

на слънцето да стопли

застиналия, мъртъв свят

във бяло.

И слънцето изпрати теб.

Ти стъпи тихо на леда

и светли пръски

разсипа тишината.

А аз докоснах с поглед

твоето лице

и то засвети с моя огън.

И си тръгнах.

Дори не се обърнах.

Защото знаех,

че ще виеш лудо, ще се мяташ,

света дори ще преобърнеш,

но ще ме намериш.

 

Защото няма лек

за болния

от светлина.

 

26.04.1995

 

© Мария Димитрова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ако ме питаш дало мозъкът ми е бил промит като на останалите, така е. Когато осъзнаеш, че са ти имплантирали чужди патерици, за да "помагаш" и от които ти самият нямаш нужда, просто те "изгарят", за да не можеш да пишеш както преди и да изглежда, че не можеш без техните патерици. И те предупреждават да слушкаш. Справка - стихотворението ми "Реквием".
  • Какво ме питаш всъщност?
  • Мария,а как е сега 2017г преобърнат ли е Светът?
  • Пропуснала съм "в града" - "в застиналия, мъртъв свят в града във бяло".
Random works
: ??:??