Аз всяка нощ на моята тераса

с фенерче малко светех до зори.

Магия каза ми знахар от класа

за чиста обич, срещу зли очи.

Все чаках аз магията любовна

и вярата ми даваше криле,

да срещна вярна обич в нощ съдбовна

под звездното, загадъчно небе.

Блестеше нощна София разкошно

и тяло светещо като пулсар

се спусна и разби мистериозно,

земята се покри с искри и жар.

И сянката на едър извънземен

попадна на балконската стена.

Не си и мислих, че ми е потребен.

Къде ги няма в днешни времена?!

Харесваше ме той, това личеше.

През вените ми мина силен ток.

Наяве той правдоподобен беше,

а тази обич действа като шок.

Макар да бе от всички нас различен,

усетих аз първичната любов,

щастлива бях, остана спомен вечен

като далечен, емпиричен зов.

Дали бе този миг съвсем реален,

фантазия или пък някой сън,

животът ми не беше вече празен,

но той в зори изчезна като дим.

Намерих на балкона свежо цвете

и обгоряла бялата стена,

а в София животът пак кипеше,

от съществото нямаше следа.

Но вече знам, смъртта ми в час злокобен

щом ме зачеркне бързо от света

ще бъда с някакъв себеподобен

в добрия свят, на горната земя.