Ето я, обляна в тъмнина,
пристъпва бавно към мен...
От нея лъха хладнина,
усещам дъха и студен.
И ми диша във врата,
а аз дори не знам коя е тя.
Слънцето залезе вече,
а тя ме гледа отдалече...
Приближава се със тихи стъпки
от присъствието и побиват ме тръпки.
Среща имам с нея сега,
среща имам с нощта...
И тази среща, зная,
продължава до безкрая.
Не знам защо се срещам с нея,
не знам какво иска от мен...
Но от тази потайност аз ще полудея,
от тази загадъчност, от този поглед студен...
Луната спомени навява,
вятърът тъжна песен напява,
нощта да ме обърка иска и успява...
Бавно, но сигурно силите ми изпива,
със хладна прегръдка ме убива.
Но мен не ме боли,
хубаво ми е дори...
Омагьосва ме, шепне ми приспивна песен.
Заспивам аз и животът ми е вече лесен...