Стара майка
Приглаждаш
белите коси.
Пресъхнал лакът
в масата опрян.
Наум бастунчето
походката гласи.
То помни кръшен стан.
И е от дрян.
От онзи дрян, под който...
Ех... тогаз...
постеля бяха
дъхави треви.
Под този дрян
въздишал съм и аз.
Към пънчето му
що не повървим?
Какво пък толкова?
Куцук... куцук...
Лъжа било,
че старостта е страшна!
Когато точно днес
и точно тук,
ТИ мислиш
за Любов.
На бас се хващам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александър Белчев Всички права запазени
