Стари истини
Мълча пред истеричния си гняв.
Зад зъбите си стискам стари истини.
По-стари от разглезения свят,
във който всичко някак е безсмислено.
И хората изгубиха човешкото.
Пришиват си джобо̀ве на ковчезите.
Живеят с убеждение, че грешникът
на оня свят ще носи всички тежести.
Но прѝживе ще трупа състояние,
с размерите на свойто малодушие,
а сѝреч - някой другиму страдание,
за сметка на преяждане до гуша...
Навирил свойто нагло самочувствие
със вярата, че Господ му е длъжен,
прехапал лакомията със устни,
човекът, че е гладен ще излъже...
А после ще поиска наготово,
храна да му сервират за душата,
в която истинската някога любов,
на вид е станала четирикра́ка.
И щеше да е тъжно, и отчаяно,
освен ако не бе самата истина.
Препъваме се в нея и пропадаме,
с илюзия, че дъното е ниско...
А бездната е близо до прибоя.
Далечен е щастливия ни бряг.
Умираме без прошка да помолим.
Смирение е вечния ни враг...
В душите ни безпаметно ще пръхнат,
заветите от стиховете прашни,
Божественото в нас, че щом помръкне,
сме хванали на дявола опашката!
©тихопат.
Данаил Антонов
18.03.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
