Мълча пред истеричния си гняв. 
Зад зъбите си стискам стари истини.
По-стари от разглезения свят,
във който всичко някак е безсмислено.
И хората изгубиха човешкото.
Пришиват си джобо̀ве на ковчезите.
Живеят с убеждение, че грешникът
на оня свят ще носи всички тежести.
Но прѝживе ще трупа състояние, 
с размерите на свойто малодушие,
а сѝреч - някой другиму страдание, 
за сметка на преяждане до гуша... 
Навирил свойто нагло самочувствие 
със вярата, че Господ му е длъжен, 
прехапал лакомията със устни, 
човекът, че е гладен ще излъже... 
А после ще поиска наготово, 
храна да му сервират за душата, 
в която истинската някога любов, 
на вид е станала четирикра́ка.
И щеше да е тъжно, и отчаяно, 
освен ако не бе самата истина. 
Препъваме се в нея и пропадаме, 
с илюзия, че дъното е ниско... 
А бездната е близо до прибоя. 
Далечен е щастливия ни бряг. 
Умираме без прошка да помолим. 
Смирение е вечния ни враг... 
В душите ни безпаметно ще пръхнат, 
заветите от стиховете прашни, 
Божественото в нас, че щом помръкне, 
сме хванали на дявола опашката! 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
18.03.2024