БАСНЯ
СТАРИЯТ БУЛДОГ
Един булдог
от ранг висок
започна странен, досущ човешки
монолог:
- Живея от години тук,
в разкош,
в апартамент голям,
в компанията на моя господар
и имам всичко.
Доволен съм
и няма за какво да се тревожа.
(Живея като истински велможа).
Само едно-едничко ме прави неспокоен:
дали в този грозен вид
и с тая сплескана муцуна
за своя господар съм аз достоен?
Въобще не знам с тая моя грозота,
пред хората дали не го срамя. -
Говореше си сам,
изисканият градски дог
и твърдо в себе си реши
нещата някак си да промени:
нормален вид да придобие -
тъпотата в себе си да скрие.
Замисли се и... о, чудо!
(Сърцето му затупа лудо).
Видът му взе да се променя:
носът му се изостри,
очите и ушите друга форма придобиха
(мръсните петна и те дори се скриха).
Изчезна всичко грозно.
От старата разкривена осанка
нищо не остана.
Тъпотата на лицето и тя изчезна
(потъна сякаш в някаква си бездна.)
И ето, от огледалото, което
винаги стоеше на стената,
го гледаше не някакъв си стар булдог
със сбръчкана муцуна и поглед строг,
а младо граничарско куче
с правилни черти,
със стойка на левент-
изопнато от сила в мощните гърди.
Разгледа се внимателно
предишият стар булдог
и със самочувствието на бог,
застана на вратата господаря си да чака.
Не чака дълго.
Стопанинът се върна
и с нежност топла кучето прегърна.
- О, колко те обичам,
любимо мое, вярно псе!
Но кой си ти? От где се тука взе?-
извика той и уплашено се дръпна.
- Не се страхувай, господарю мой!
Пред теб е старият булдог.
От радост тръпна,
че успях да се превърна
в млад, красив и весел дог!
Да те зарадвам го направих.
Нима в този вид,
не ти се аз понравих?
- Ах, нещастен, глупав пес,
какво си сторил?
Не си ли ти разбрал, че днес,
уродливостта се най-цени?
Какво от туй, че станал си красив
и славиш се с вярност свята!
Нима не знаеш,
че в този свят жесток и див
на преден план е тъпотата!
1983 г.
© Цвятко Илиев Всички права запазени