Искам те, разбираш ли?...
и другото няма значение...
Никой няма значение, не ме интересуват
и клюките, и хулите...
И хората...
За първи път съм глуха...
За тях...
Защото Ти си... и само аз съм.
Двамата...
Не искам пак да избягам,
макар страхът в мене вече да говори.
Не искам!
Разбираш ли?...
Спри ме!
Не ме пускай...
защото няма да се върна...
Защото пак ще се страхувам дали
ще бъдеш същия...
дали ще ме желаеш...
Пак ще се страхувам дали няма да бъда
отхвърлена...
Защото след себе си оставям разрушени
мостове... и сърца, болни от мъка...
Знам, знам какво  трябва да направя,
но се страхувам...
Страха е бил винаги  в мен - 
още преди да влезеш в моя живот...
Тогава се страхувах от твоята поява,
а сега се страхувам да не избягам...
исплашена от любовта...
От красивата приказка, която ми подари,
от приказката, в която още не мога да повярвам...
Не искам да пускаш ръката ми... защото ще избягам...
За секунди.
И вече ще съм минало...
И няма да съм настояще...
Нито бъдеще...
Просто ми се усмихни и ме прегърни силно,
за да не поема назад, натам, откъдето дойдох...
В Ада, в който горях без теб...
Страхувам се да не избягам, защото се превърна в моето
слънчево  утро... в моята спокойна вечер...
В моя дом - там, където се чувствам желана.
Питаш се какво ме кара да се страхувам, след като съм щастлива до теб?
Ами ще ти отговоря...
Страх ме е, че един ден, когато отворя очи, всичко
между нас ще се окаже илюзия... сътворена от силното ми
желание  да обичам и да бъда обичана...