Казах ти:
„Аз не съм най-вярната пътека!
Ти по мен не тръгвай!
Аз не ти предлагам нищо повече!
Ти побързай,че изпускаш влака!"
"Аз неволно само ти показах..
Част от моя рай -от мен измислен ,инфантилен!
Но това не е за теб посоката отправна!
Много пъти ,сам ще искаш да си тръгнеш!”
Гневно ме погледна и в дъжда изчезна!
Подлезът те глътна ,сякаш падна в бездна!
Пих кафе до сутринта.
И от рев ,лицето ми отече.
Мислех,как не исках нашата разлъка..
Знаех,колко много ще боли
И горчивото кафе така преглъщах..
Минаха години..
Минаха лета и зими..
Моето сърце проклето,
Бе сменило вече няколко квартири.
И се умори..
Чаках за реда си ..
Бях поредна ,сива,непотребна..
Спря за миг дъхът ми!
Сред останалите сиви,
Най-отпреде ,теб съзрях те!
За ръката,непринудено ме дръпна!
Първите ти думи бяха,
Как била съм твърде права.
Ти разказваше ми сякаш часове.
Как си срещнал своето призвание!
И благодариш ми, за съветите ми благи.
В миг ,сърцето ми заблъска лудо!
Край!Отиде сетния ми шанс!
Тъкмо любовта се върна!
Най-нелепо -взема тук -сега да си умра!
И докато сварих да се осъзная,
Уж от радост да капитулирам!
Като парен чук ,останаха в съзнанието ми,
Думите ти -да го блъскат недвусмислено:
„Тъй благодаря ти още!
Ако ти навремето не бе,
Нямаше аз да замина!
Да завърша УНСС!”,
„Нямаше на пост да бъда!
Нито да се възкача!
Ни на шефа щерката да срещна!
Нито да се задомя!”,
„Как благодаря ти ?
Твоите съвети и до днес,
Пазя във ума си!
Като светли постулати!
Следвам ги ,аз всеки ден!.”
Бях застинала в усмивка луда..
Имитирах непринуденост.
И сега,не знам ,от где намерих сили?!
Даже ми показа снимка!
-На детето си и на любимата си половинка..
Тръгнах си ,вървях по улиците..
Празна ,ялова и пуста.
Как можах ,така на времето..
Любов ли бе,така да те изпусна!
© Просто Някой Всички права запазени