Свещения съсъд

О, София!

Запей ти оназ песен прекрасна,

разказваща за девата и съдбата

ù ужасна.

Песен, проехтяла през вековете,

възхваляваща Царицата небесна.

Прокудена и поругана,

скрила тайна, от никого не разбрана.

Но тя ще да живей, майката на

Меровей!

Таз песен стара пее

за жена без поквара.

Красива и нежна, тя

става Избраница една.

Но постига я зла беда и в земя

далечна бяга тя.

Разказва се още как

храмовите рицари честта

ù пазели и криели

от света жесток.

Роза я наричали,

във Водата я криели.

Рицари безброй търсели

нея и съсъда загубен.

Малцина избрани

знаели тайната на

Розата прекрасна.

Но оназ жестока Змия ги

преследвала бясна и търсела

Дамата с гълъбите.

Измъчвала и тровела храмовците,

претърсвала девиците.

Избивала меровейците.

Почти затрила наследниците.

Но Розата не увехнала

и въпреки скрита, показно

избегнала Змията страшна.

О, София, видиш ли?

Организирана била орис ужасна.

Но Гълъб лови ли се?

Нима Розата тъпче ли се?

Родените от Нея не

ще умрат.

Синовете на Лозата не ще

се предадат.

И Гълъб бял продължава

да лети.

Над Розата червена не спира

да кръжи.

Кажи, о, Софиьо, кога ще таз

песен изпееш?

И кога, о, Богиньо, на хоризонта

ще изгрееш?