Светецът Илия
Този дъжд реже топки от клисава пръст и ги меси.
Сам светецът Илия за път си поправя колата.
Пее дворът и виждам каскета на дядо провесен
как накланя на юг хоризонта и идва дъгата.
Баба с наръч от букови клони на пейката сяда
и в косите ѝ сребърни спят ветровете на август.
А дъждът ромоли със стъкла от начупена сряда,
всяко – бяло и топло, и пълно с живот до безкрайност.
И започват гергините бързо и шумно да никнат.
Циркулярът дървесното исо протяжно запява.
И светецът Илия расте, и до покрива стига
като цвят на череша, избухнала в облак от слава.
А дъждът меси долу в шуптящата пръст младостта си,
надробява я с пръсти от сълзи в смеха на тревите.
Под мотиките плъзват змии като златни монаси
и камбани от бели зюмбюли започват да бият…
Този дъжд вретени…И смъртта от живота обелва.
Пада кичур, къносан от огън и едро оплетен.
И светецът Илия издига се с баба ми Вела
над човешкия път, който бяга навън от сърцето,
от сърцето, което е тясно за цялата песен
(то е само прицелен дълбоко в просторите спусък).
И ги виждам, смалени в най-светлия ъгъл небесен,
как препускат… нагоре и все по-нагоре препускат…
Стихотворението е отличено с втора награда в националния конкурс за поезия "В полите на Витоша", 2019г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
