Светлината на духовното слънце

По пътя - тръни... тръни също и в сърцето...

Макар привидно светлина е, а е мрак...

Опит съм от горчилката на битието.

Надявам се от нея да поникне злак...

Духовното ми слънце свети в тъмнината,

но често го закрива облак от тъга.

Той хвърля сянка, да ми вземе свободата,

но аз я пазя до последната троха.

Тя е от хляба на небесното огнище,

за който моята душа изпитва глад,

за истината му, която ме насища,

с която чувствам всеки Лазар като брат.

Тогава земната горчилка става лека.

На крачка е градината - да си щастлив.

В такова време сам самият съм си лекар,

макар че болката ме прави да съм жив.

Тя сплита тръните... готово е челото.

Щом ти поет си по душа - заслужен дял.

Той чиста светлина е в мрака на живота,

щом ти като духовно слънце си раздал.