Светлината си отиде!!!
Светлината си отиде!!!
В началото вървеше той с песен,
пееше с глас и бодър поглед,
поглед, вперен в бъдещето през съдбата,
пееше той и бодро карчеше към своя пристан.
Беше весел и щастлив,
без аналог в сивото ни ежедневие,
всички го познаваха като защитника на светлината
и - възторжени - с поклон приветстваха го неведнъж.
И не би повярвал никой,
даже и самия той,
че радостта ще бъде победена
и скръбта ще завладее светлата душа.
Но ето, че дойде денят,
денят, в който всичко почерня
и героя вече бе излишен,
излишен веч за потъмнелия свят.
И вече не вървеше с песен,
бе забравил нежната мелодия,
втренчил поглед в неясни хоризонти,
той се взря в един човек.
- Здравей! - изрече бившият герой.
- Здрасти! - отвтрна с дума като стон човекът.
- Защо светът е черен, старче?
- Защото ние го почернихме!!!
-Ами аз какво да правя,
де е моето място в този мрачен свят?
Аз искам да живея и да светя,
аз съм някогашния герой!
- Ох, забрави го, синко, светлия герой!
Ако искаш да живееш избери си път -
или да страдаш и мъждукаш като тлеещ пламък,
или да станеш черен, радващ се на черната страна.
И старецът си тръгна, тъмен и утихнал,
а бившият блестящ герой се срина,
наистина ли времето му е умряло
и трябва да живее в тъмнина.
Понечи да потегли по сумрачния път
и опита се да стане черен, но уви - провал,
и осъди му съдбата друмът на светлината,
със страдание и болка да цели света.
Изправи се и тръгна,
и понечи да запее, но не съумя,
тишината беше толкоз плътна,
явно мракът даваше и сам кураж.
И понечи да засвети,
но проблесна само мъничка искра,
с грохот падна на земята
и опита се да изкрещи.
Тъй отсъди му съдбата - да линее и жалее,
да скърби по минало и слава,
някогашния блестящ герой,
превърна се в странник в черната страна.
А животът си течеше,
и вече станал старец, той ридаеше,
слънцето с немощ веч залезе
и луната възцари се с непрогледна нощ.
А старецът си плачеше и с глас кълнеше,
обвиняваше и всички, и себе си дори,
изведнъж усети, че не може да се мъчи
и поиска помощ от далечни синеви.
Сърцето кърваво ридае,
стон след стон разкъсват тишината,
нокти е забила в душата на героя,
нежелана гостенка, по-известна кат` смъртта.
В началото вървеше той с песен,
пееше с глас и бодър поглед,
поглед, вперен в бъдещето през съдбата,
пееше той и бодро карчеше към своя пристан.
Беше весел и щастлив,
без аналог в сивото ни ежедневие,
всички го познаваха като защитника на светлината
и - възторжени - с поклон приветстваха го неведнъж.
И не би повярвал никой,
даже и самия той,
че радостта ще бъде победена
и скръбта ще завладее светлата душа.
Но ето, че дойде денят,
денят, в който всичко почерня
и героя вече бе излишен,
излишен веч за потъмнелия свят.
И вече не вървеше с песен,
бе забравил нежната мелодия,
втренчил поглед в неясни хоризонти,
той се взря в един човек.
- Здравей! - изрече бившият герой.
- Здрасти! - отвтрна с дума като стон човекът.
- Защо светът е черен, старче?
- Защото ние го почернихме!!!
-Ами аз какво да правя,
де е моето място в този мрачен свят?
Аз искам да живея и да светя,
аз съм някогашния герой!
- Ох, забрави го, синко, светлия герой!
Ако искаш да живееш избери си път -
или да страдаш и мъждукаш като тлеещ пламък,
или да станеш черен, радващ се на черната страна.
И старецът си тръгна, тъмен и утихнал,
а бившият блестящ герой се срина,
наистина ли времето му е умряло
и трябва да живее в тъмнина.
Понечи да потегли по сумрачния път
и опита се да стане черен, но уви - провал,
и осъди му съдбата друмът на светлината,
със страдание и болка да цели света.
Изправи се и тръгна,
и понечи да запее, но не съумя,
тишината беше толкоз плътна,
явно мракът даваше и сам кураж.
И понечи да засвети,
но проблесна само мъничка искра,
с грохот падна на земята
и опита се да изкрещи.
Тъй отсъди му съдбата - да линее и жалее,
да скърби по минало и слава,
някогашния блестящ герой,
превърна се в странник в черната страна.
А животът си течеше,
и вече станал старец, той ридаеше,
слънцето с немощ веч залезе
и луната възцари се с непрогледна нощ.
А старецът си плачеше и с глас кълнеше,
обвиняваше и всички, и себе си дори,
изведнъж усети, че не може да се мъчи
и поиска помощ от далечни синеви.
Сърцето кърваво ридае,
стон след стон разкъсват тишината,
нокти е забила в душата на героя,
нежелана гостенка, по-известна кат` смъртта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Всички права запазени
