Вървя си по слънчева топла алея
 толкова жива, красива,
 чак ми иде да викна, запея.

 Птички шарени щукат навред,
 пеят, пищят, чуруликат,
 викат ми - давай напреде, човек.

 Слънцето гали със златни лъчи,
 отваря цветята заспали
 по големите обширни земи.

 Вървя си все така весело аз
 и чувам отнейде се носи
 този вълшебен, прекрасен, райски глас.

 Сладък блян изпълва мойто сърце,
 ангел виждам напреде
 разперил към мене ръце.

 Красив е моментът... Но само за миг.
 Скърца се нещо, чупи се друго,
 тишината - пронизва я вик.

 "Милост проявете към клета ми бедна душа."
 Рев тежък изви се от нейде,
 черен за мигом стана деня.

 Къде съм сега?
 Оглеждам се - виждам решетки,
 Каква е тази странна воня?

 Чу се друга врата...
 "Много мечтаеш, момче..."
 Настана тежка тишина.

 Изпитвам странна, голяма вина,
 що ли зло съм направил?
 Душата ми кат попарена от слана...

 И ето, отвори се нова врата,
 тъмно, нищо не виждам
 само едър човек дето носи коса.

 Преди миг не знаех защо съм тук и така,
 ала завчас
 светлина проби ми ума.

 Ясно стана всичко сега,
 виновен съм много,
 отивам да срещтна смърта.

 Станах, отупах прахта,
 тръгнах по пътя нататък
 без капка жал и тъга.

 "Смел си, момче, давам ти поне това,
 но си глупав и то много,
 направи ужасна беля."

 Слушам как ми палача говори,
 но не мисля пак за тая беда
 все едно ме води в царските двори.

 Пътят ме прати в бесило
 И ПАК... На радост избива ме смях,
 какво ли чудовище в мен се е скрило.

 После - то ясно, виснах обесен,
 отидох в адска земя...
 Свърши ми тука живота
 и някак... Някак по-светъл стана отново деня.