Свиден спомен
Скътах злато в очите си – нива безкрай – слънчогледи,
пàри сухата пръст вече август по боси пети.
Миг и няма ги птиците, само две сенчици бледи,
двойка гладни врабчета край мене припряно лети.
Там, сред нивата, зърнах, стои си съвсем дружелюбно,
овехтяло плашило – помаха с ръкави: — Хей, ти!
От главата му шапката вятърът беше отскубнал,
двете птичета гладни то в нея сега приюти.
Аз изпращах безмълвно изтлялото в синора лято,
а плашилото хранеше с обич две птичи души...
Свиден спомен остана ми, за да ме топли когато,
дойде зима. И мен, и врабците навън да теши.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
