Острието ли е, което ме тласка напред?
Ръбът далеч ли е?
Земята под мен е хлъзгава като лед.
Думи изричам, но до теб не достигат
и дъхът ми спира,
очите не мигат.
Сънят ми пее приспивната песен
за живота забързан, за градската есен.
Паралелна вселена е тази в мен,
на мига неуловен.
На малката кибритопродавачка с погледа печален,
на кроткия стон жален. ...