Сякаш триста лета
Денят ми палав с вятъра препуска,
от локва нощна слънцето намига,
и улицата цялата щастливо засиява
с усмивката на хубава жена.
Отсреща някой маха със ръка,
оглася детски смях простора,
приижда цветна пролетта -
и в роба нова облича света !
А аз вървя и все по-тежко дишам
сякаш триста лета ми превиват гърба,
но не мога да спра да не пиша
за оная любов, гдето вечна остава,
с всяка рана и болка надежда дарява,
а животът все по-скъп ми става!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© П Антонова Всички права запазени
