И ето, теб те няма вече,

остави ме сама на този свят,

остави ти сърцето ми разбито,

остави ме да страдам в самота.

Защо съдбата те отне от мене,

защо почерни хубавите дни,

какво сгреших във този тъй объркан свят,

защо съдбата тъй ми измени.

Аз чакам те и все ръце протягам,

да те прегърна аз поне в съня,

аз чакам те в нощта сама

да утешиш ти моята душа.

Но сънищата бързо отминават,

настъпва пак реалността,

оглеждам се наоколо и виждам,

че теб те няма и аз съм пак сама.

И как ли аз ще преживея,

и как ли ще се боря аз сама

с живота труден и коварен,

ще успея ли да победя скръбта.

Но нямам право сълзи да проливам,

изправям се, усмихвам се дори,

оставаш ти завинаги в сърцето

и само то ще може да скърби.

Ще трябва да се боря със живота,

децата ни да бъдат по-добре,

ще трябва да съм силна, да успея,

да ги подкрепям във житейското море.

Съдбата не към всекиго е благосклонна,

понякога е щедра и добра,

съдбата ни е отредила да научим

какво е зло, какво добро в света.

На всекиго от нас съдбата е решена,

не можем нищо ний да променим,

трябва да сме силни и да вярваме,

че злите сили ний ще победим.