Бяхме двама неразделни.

Бяхме аз и ти.

Но тогава ти си тръгна,

със измами и лъжи.

Остави ме сама без нищо,

със разкъсано сърце,

Ти беше моя свят,

но реалността дойде.

Превъзмогнах

болката голяма.

Изтръгнах я

от мислите си аз,

но оставих там голяма рана.

Лекарство, за която няма.

Вярвах, че всичко ще отмине. 

Времето не ще ме предаде,

но тогава вятърът повя и  

надеждата ми малка взе.

Дните летяха,

Животът продължи,

но без надежда и слънчеви дни

мислех, че съм те забравила,

че за мен си нищо ти,

но в секундата, в която те видях отново

всичко се преобърна, промени.

Сърцето ми отново затуптя,

когато ти подаде ми ръка.

Изтри с усмивка моите сълзи,

прогони страшните кошмари и дори

забави ход заради мен,

обърна се и ми прошепна съсредоточен:

Не знаех как да ти го кажа аз,

Мислех за тебе само, всеки ден, всеки час.

Гледах луната, гледах и звездите,

но само за тебе ми бяха очите.

Не виждах никой, сякаш бях слепец,

но и глупак също бях, както и беглец.

Осъзнах, че грешката ми е голяма,

че без теб - света го няма,

ти си всичко, за което съм мечтал,

за което съм се борил и не съм се колебал.

Прости ми, без теб, живот, не мога да живея,

прости ми, но теб, любов, не мога да преодолея.