Съдба
Баща ми в шепа смачка
своя сватбен пръстен,
а мама хвърли бялата си рокля
в пепелта.
Очите ми навярно пак са мокри,
когато чужди хора подават ми ръка.
Животът искаше с един шамар
вратлетата ни слаби да превие...
А казват, гръм не пада над бреза!
Защо тогава... Толкоз крехки бяхме ние.
Сега ще вържеш ли на куката сълза?
Зад стъпките ни съскат стари свади.
Дали след себе си оставяме бразда
във тази угар черна...
Времето ще каже!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василена Костова Всички права запазени
