Съдба...
Там, където слънцето едва блестеше
и нощта се беше спотаила,
едно сърце безжизнено туптеше,
а душата - тя се беше изпарила.В мислите и тъга се беше застояла.
Една тъга, която пълнеше очите със сълзи.
Тъгата цялата я беше обладала
и правеше сърцето на трески.
Нетърсена от никой във нощта,
стоеше като труп на земята,
сънувайки в тишина,
сънят оставаше и във главата.
Неспирна мъка от страх във тишина
я караше да полудява.
С безсилен вик във пустошта
Смърт бе нейната мечта,
но сънят и твърде дълъг беше,
а нощта обгръщаше я в самота,
животът дните си крадеше.Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефан Всички права запазени
