Съдбата
Нощта е половината на времето.
Обърнатата чаша под капчука.
Ухание на щастие от семето
на срещите ни. Още ли си тука?
А мен ме няма. Тръгнах си отдавна
нарамила превърнатото в чуждо.
Надежда храних, нищо не остана.
А как мечтаех свое малко чудо!
Обрасна пътят не с трева – със тръни,
не исках по гръбнака му да мина.
Понякога дохождаше в съня ми,
но даже той така далеч замина.
Нощта е тъмнината на живота,
а утрото – косачът на скръбта ми –
събира тръните, оставя ме самотна,
но знам че път отново ми проправя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Слава Костадинова Всички права запазени
