Звук незнаен в миг тишината наруши, уви...

     Някой чука отвъд нашата стена -

      преграда от вечна суета,

       врата към другата страна.

     Това, стори ми се, е съдбата,

     дошла да закове врататa,

      а зад нея хиляди деца,

       изпраща всяко плахо своята мечта.

     Врата без ключалка, ала, уви, с ключ,

      изпитание за всякое с различен вкус,

       да го намерят малцина в чуждата страна,

        кралство на фантазия, не на нищета.

     Само позлатените деца намират път към Рая,

      не виждат чудния ключ в душата си до края.

      Ала, уви, там с мен да беше,

       едва ли истината искаш да съзреше...

     А от другата страна - жена,

      сякаш от картина излязла бе тя,

       изваяна от на майстор художник ръка.

                   Красота!

     Попитах я аз без да мисля:

      „Съдба, ти ли си това?”

        А тя наведе глава и изрече:

         „Връщай се там, отдето идеш, човече!”