Гледам го света- не е голям.
Събира се във мойта длан.
И си мисля “Ще го завладея!”,
нали това се уча да умея.

А колко ли го гледат
като мен сега?
И от колко ли
отронва се сълза?

Колко като мене искат да успеят
и с живота си да се гордеят?
Колко планове кроят
как най-отгоре да се задържат?

Всеки във живота си се бори
света да покори,
да достигне тъй мечтани висини
и престиж на егото си да дари.

Още при самото раждане,
недочакал бащата първо поздравително обаждане,
вече знае, че синът му ще стане велик -
бизнесмен, икономист - общо взето прагматик.

Само че синът му иска да стане писател.
Той от малък е мечтател.
 Kосмонавт или пък машинист,
но до сърцето си момчето винаги ще носи химикал и лист.

И ще иска от него баща
да стане голям и известен,
а момчето ще иска
да е човек, да е честен.

Бащата дълго
картата ще съзерцава

и ще мисли,
че синът му всичко получава.

Момчето също картата ще гледа,
но отвъд ще му е мирогледа.
Ще иска то да обикаля чуждите страни
и като птичките в небето да лети.

Ще мине време.
Момчето ще порасне.
И като баща си
по прагматизма то ще се прехласне.

Дълго картата ще съзерцава
и с “приятелите” ще се състезава.
Кой по-умен е и по-богат
и кой ще си отиде по-млад.

От новата мечта погълнато момчето
ще забрави за детето,
което искаше да пипне небето
и ще се замисли за мъжа,
който е на път да покори света.

Но няма да си спомни,
че светът не е голям.
Той е точно колкото длан.

Отхвърлил е от календара
той и този ден.
И няма да се пита
”Колко има като мен?”