Сълзите ми сега бавно стичат се по лицето ми.
Нищо не виждам в стаята, освен мъгла.
Не виждам и не чувам.
За мен сега всичко е толкова безмислно, безразлично и
безнадеждно... само тъмен силует доближава се до мен!
Умирам бавно... дишам, а се задушавам...
Мисля, а се обърквам, плача и не спирам!
А защо да го правя, трябва ли да спра да плача?!
Не, няма да спра, не и сега!
Само, когато сълзите ми падат,
не се чувствам сама!
Мразя ли те - не! ...