Сълзите ми сега бавно стичат се по лицето ми.

Нищо не виждам в стаята, освен мъгла.

Не виждам и не чувам.

За мен сега всичко е толкова безмислно, безразлично и

безнадеждно... само тъмен силует доближава се до мен!

Умирам бавно... дишам, а се задушавам...

Мисля, а се обърквам, плача и не спирам!

А защо да го правя, трябва ли да спра да плача?!

Не, няма да спра, не и сега!

Само, когато сълзите ми падат,

не се чувствам сама!

Мразя ли те - не!

Не мога!

Обичам ли те - да!

... но вече не мога!...

Дадох ти всичко, което имах,

подарих ти сърцето си, душата си,

а ти ги изхвърли на боклука

като ненужни вещи!

Нямам думи, защото нямам глас, виках след теб!

Нямам сили да живея, защото ти ги дадох!

Нямам сърце, защото го изхвърли!

Но имам сълзи и ще плача, ще плача за теб,

нека моите сълзи да бъдат за теб и

тях ти подарявам... всяка сълза вземи!

Тъмният силует е тук. Той дойде за мен,

ще ме вземе с него, но все едно къде съм!?

Нямам сърце, нямам душа, не мога да крещя,

не мога да плача, но мога да умра

и сега ще стане точно това!!!

Браво, радвай се, вече си без мен, няма да ти преча!