Съмнението...гадна черна твар!
Защо намери в мене почва?
Защо растеш ти гнило семе?
Защо живота ми отнемаш?
Покълваш хилаво отроче
и тровиш - тумор гаден, мръсен!
Ти свойте пипала разстилаш
и радоста ми с паяжина покриваш.
Махни се! Бягай надалече!
А ти се хилиш -
"Не можеш ме изпъдиш вече!"
Ах, змийченце подло, черно,
ти, изчадие незнайно, скверно!
Ах, как те мразя. Отиди си
и болката със себе отнеси си!
Аз цял живот ли ще те гледам
как пускаш корени в сърцето,
как храниш се от мойте чувства,
как вярата във мене се пропуква?
Борба завинаги ще бъде
и знам го, но не го допускам.
Ще те изоравам и отново
ти гнило, нагло ще поникваш.
И битката за мен със тебе
ще бъде епос и молитва.
Ще се разкъсвам между всичко друго
за да си нахранено - ЕДНИЧКО!
Ще трябва да си те отглеждам,
а може и да те развъждам,
защото плевелите рядко
не дават семе, не пленяват...
Съмнение жестоко ти си
и с жълти зъби ми се смееш...
Иди си моля те, иди си
и в чуждо тяло място намери си.
.............
Напразно?!
Зная, зная вече,
та ти съвсем не си далече.
Стоиш зад ъгъла и чакаш
да дойде скоро твойто време.
Аз дверите не ще затворя
не ще душата ми да се съвземе.
© Силвия Иванова Всички права запазени