Тъканта на сънищата, ранно
покриваща телата ни (завесно),
отми се със изгряващото Слънце.

„Довиждане”. (Удобно за размяна.)
Да отлетиш изглежда някак... лесно.
За мен бе удоволствие.

И тъжност.

Дали ръце си стиснахме - не помня,
но помня, че трепереха, когато
виждах хоризонтът как те стига.

Частица. Сянка. Бях. И нищо повече.
Останала с надеждата в ръката,
че изковахме не окови...
А верига.

След теб какво да кажа... Няма трезвеност.
А прорез. Възпален необратимо,
точно като сняг през летен ден;

точно като дума във резерва,
но написана незаличимо...
Болката е пагубна. За мен.

... Осъзнавам колко си приличаме
и плаша се, че с третото око
визуализирам те в сияние...

Безпощадно, времето отрича ни,
но няма кой да заличи синхрон,
когато той протича във съзнание...

... след теб какво да кажа...
Споделение
и чистота. Но труднозапазима.
Дали ще я опазим неограбена?

Трудностите носят ни прозрения,
(грабеж на обич - нещо непростимо) -
непростимо в тебе се прокрадвам.

И въпреки че стъпвам постепенно
и трудностите се увеличават -
ние сме Съзнания в синхрон:

разстиламе се над обикновеното,
един във друг пространство сме създали -
ти си моят - аз съм твоят
дом.

... Частица. Съм. Едно голямо нищо,
стиснала наполовинно себе си
в бездънността на гаснещия ден.

„Недей да бъдеш тъжен” е излишно.
Кой лъжем. Любовта ще го спаси
света.

Но не и теб...
... Но не и мен.