Съновидение
I
Нощта загръща в тъмна роба,
контурите на морната земя
и ражда изпод черната утроба,
звезда далечна с бледа светлина.
Полянките в горите Тилилейски,
огласят с трели сънено, щурци,
проскърцват буки в сечища замрели,
блуждае огънче сред блатните треви.
В дън горите приказни и змейски,
сред пусти свлачища, скали,
вакханалия – пир “юдейски”,
край буен огън се върти.
Самотен дъб в страни тъмнее,
разцепен от светкавица на две,
а в клоните му, веч живот не тлее –
изсъхнало е, гордото сърце.
Че ката нощ в потайна доба,
пристигат зверове на куп,
когато вой в протяжна злоба,
завърши с хрипкав, грозен звук.
Тогава тук, витае злото.
И под могъщата корона,
присвил безжалостно окото,
приседнал царствено на трона
с човещки черепи окичен,
величествен и безразличен
към веселбата на тълпата,
Вампирът – тартор на съдбата
на нощните нечисти сили,
повдига черната си лапа
и знак подава за гуляя...
До призори – тогаз в омая
последни призраци се носят,
свърталището опустява
и дяволска мъгла застила
с кълба от синьо-бяла свила,
скалите, пясъка, дървото...
Скрибуца лекичко ведрото,
на стар геран, отдавна изоставен –
от Господ и от хората, забравен.
При него, денем вятърът не вее,
безлюдно е и все пустее,
и тишина крещи отвред...
Тук слънцето не хваща ред,
че тъмни облаци със плът,
преграждат неговия път.
II
От тъмнината ражда се страха.
Във тъмнина протичат дните.
От тъмнина, създаден е света
и в тъмнината, има светлина.
В съня сънуваме зора.
В съня, зоват на път звездите.
В съня, протягаме ръка
и впрегнали в юзди съдбите,
отлитаме в далечен път,
проникнат от праха на дните
и лек е земния ни кръст,
от вихър носен –
на мечтите.
III
Часовникът тиктака в мрака
и тишината лекичко звънти,
отворен е прозореца – луната,
блести сред хиляди звезди.
Морето пее своя песен –
далечен плясък на вълни,
довява полъх...Иде есен...
В безкрая, изгрева гори.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени
