Сънувайки, то пламна... Изгоря...
Намятам пак магарешката кожа
и слагам маска, каменно лице.
Плашило съм и бутафорен – ножа.
В гърдите слама имам – не сърце.
Прокъсаните, лачени обувки,
пробити са затъват във калта.
Отдавна уморено от преструвки.
Криле заменя – с дръжки от метла.
Настава нощ, плашилото е сиво,
стои далеч от шум и суета.
Сънува, че обича, че е живо.
Сънувайки, то пламна... Изгоря...
Ще мине зайче, в пепелта ще кихне
и облак ще заплаче, ето на.
Плашилото с дъга ще се усмихне.
А любовта със чувство на вина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
...
