Стоя сам в сянката на тишината,
изгубих те сред времето и тъмнината.
Очите ти, които бяха мой пристан,
сега са само спомен, избледняващ без пристан.

Вятърът шепне твоето име,
но гласът ти е далеч – като в сън незримо.
Облаци покриват небето ми синьо,
а душата ми плаче – сама, без винó.

Какво остана от нас двама?
Само болка и празнота голяма.
Ако можех да върна времето назад,
щях да те държа – никога да не си тръгваш от този свят.

Но сега съм сам, в студена мъгла,
любовта ни е ехо, изгубено в нощта.