Сърцето на поета
Сърцето на поета - дървен плуг,
мисловната си нива разорава.
Неизмеримото - оттук дотук,
с болезнени слова оразмерява.
Засява светло семе - два-три стиха,
поглежда към тълпата - отдалече.
И някак му е непривично, лихо -
и мъчи го до смърт страхът - извечен,
че крахът на човека е предречен.
Душата му е цвете - от кристал,
и крие я черупката - бодлива.
Живее, или вече е живял?
Сегашното и бъдното се сливат.
Дали без жал светът ще го прегази?
Реалността се зъби - некрасиво.
Настъпват дните черни - на талази,
поет и луд - Отецът брижно пази.
И не че ще заплачат - нямат жал.
Какво, че днес поетът си отива?
Обувките му джапат, в рядка кал
и ръбеста - съдбата му убива,
до кръв мазол в душата му претрива.
Тъгата си не може да прикрие,
Луната го поглежда жалостиво,
тъгата му е кремък и огниво.
И ако падне - в някой сив овраг,
препънат от капана на вината.
Ще дойде вълк - приятел, или враг,
и ще го лизне тихо по ръката.
Ще пламне плахо в тъмното искрата,
ще заблести в житейският ни мрак
Съзвездие се ражда от словата
на луд поет, кръстосвал по земята...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Благодаря, Юри!