Сърцето на поета
Сърцето на поета - дървен плуг,
мисловната си нива разорава.
Неизмеримото - оттук дотук,
с болезнени слова оразмерява.
Засява светло семе - два-три стиха,
поглежда към тълпата - отдалече.
И някак му е непривично, лихо -
и мъчи го до смърт страхът - извечен,
че крахът на човека е предречен.
Душата му е цвете - от кристал,
и крие я черупката - бодлива.
Живее, или вече е живял?
Сегашното и бъдното се сливат.
Дали без жал светът ще го прегази?
Реалността се зъби - некрасиво.
Настъпват дните черни - на талази,
поет и луд - Отецът брижно пази.
И не че ще заплачат - нямат жал.
Какво, че днес поетът си отива?
Обувките му джапат, в рядка кал
и ръбеста - съдбата му убива,
до кръв мазол в душата му претрива.
Тъгата си не може да прикрие,
Луната го поглежда жалостиво,
тъгата му е кремък и огниво.
И ако падне - в някой сив овраг,
препънат от капана на вината.
Ще дойде вълк - приятел, или враг,
и ще го лизне тихо по ръката.
Ще пламне плахо в тъмното искрата,
ще заблести в житейският ни мрак
Съзвездие се ражда от словата
на луд поет, кръстосвал по земята...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Благодаря, Юри!