Сърдечният нашественик бе ти
Приятел те нарекох... наистина ли бе?
Трапеза и сърце пред теб положих.
Като кутия на Пандора - пълна с тайни,
обсебваща. Аз свойте чувства вложих,
сърцето бях отворила за теб!
Подслон ти дадох, щастието пожелах!
Злоупотреби с нахалство. Края слагам
и вратата си с тъга захлопвам с раз!
Прощавах много пъти, като за последно.
Ти обещаваше... Но този път не случи -
сърдечният нашественик бе ти,
не пожела урок житейски да научиш.
Прилепваше се там, където място има -
като лиана, задушила своето дърво.
Изтънко соковете пиеше, но бе измама.
Ще срежа пипалата до едно.
Не пожелавам, но знаеш ти, че мога -
на място да не си на нечие дърво.
Когато искаш слънце - да не виждаш,
а в гърдите да тежи като тегло.
Ти като листите ще бъдеш - разпилени
и подухвани, и вечно в необят.
Трепереща ще е сред хората душата,
неискреност щом има между вас.
С душа, просмукана от сокове лепливи,
загнездваше се в чуждите следи.
Излез от сянката на мисли пресметливи,
за да си чист в нечии мечти.
Гадателка не съм! Кълбо кристално нямам!
Но прогнозирам, че винаги ще е така:
неосъзнат, "приятелю", ще си останеш...
Все пак желая ти: играта спри до тук.
А аз... Е, аз ще преболя!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Кръстева Всички права запазени
